Кога потънахме в паралелна вселена? Кога попаднахме в огледален свят? Кога животът ни превърна във врагове....а времето – в непознати?Кога ще сложим край на безсмислената война?Ще спреш ли някога така да ми противоречиш с цялата си същност?
Не трябваше ли всичко да е просто? Светът , който познавах някога беше красив и лятно влюбен.
Звънлив като смях . Топъл като близост . Близък като обич . Бурен като скандал . Солен като сълзи.
Неловко-сладък. Пролетно- невинен .Безгрижно-летен .Есенно-красив .Уютно –зимен...
И се разливаше в мен като море.. .
Колкото по-силна се чувствам сама , толкова ‘детското’ в мене отслабва...и някакъв лепкав цинизъм прикрива липсата като маска.Какво ти ‘детско’ ?!...Аз нямам време да бъда дете , нямам право да бъда невинна , чиста , нелепа.Не мога да си позволя да бъда уязвима , спонтанна , абсурдна.И не съм вече тази , която ще се моли или ще гледа как някой затваря вратата пред нея.Не съм и няма да бъда.Тя се изгуби някъде между редовете на стиховете, между пикселите на снимките , между нотите на песните.
Един хладен цинизъм , един остър сарказъм лъхат от мен , заели мястото на всеки порив , всяка спонтанност , всяко чувство; притъпили сетивата ми до неузнаваемост.Аз нямам право да падам, да се засягам от хорските думи , да се обръщам назад...Нямам минало.Всичко е изтрито, всичко е забравено.А да плача – дори не си и помислям.
Пожелах си да бъда такава ...И станах.Никой не ме е ‘направил’.Никой не ме е принудил.Няма да се крия зад миналото и да го използвам като извинение за това , което съм.Нямам нужда от оправдание , което да ме представи като ‘жертва’. Защото не съм.Никой никога не ме е наранявал истински.
Но сигурно някога отдавна ..когато съм била ‘дете’ някой може би ме е попитал онзи малоумен въпрос /с онзи престорен лигав глас , с който говорят на малките деца/ „ Каква искаш да станеш , когато порастнеш”....И може би съм казала ‘силна’.
Няма коментари:
Публикуване на коментар