на теб, който четеш...

на теб, който четеш...

Понякога думата "понякога" е най-трудна за преглъщане. Тогава, когато сънищата не са предсказания, а се оказват реалност. Когато вълците променят и нравите си. Когато ръкостискането е толкова силно, че стяга душата и тя боли, а ръката забравя за своята сетивност. Онова понякога, което не си допускал, че ще се случи. Въпреки че семантиката му предполага обратното.

Радват ли наистина отминалите болки? Или когато ги преодолеем, просто ги изхвърляме в отходната яма на съзнанието, обръщаме им гръб и ги оставяме да гният? Забравяме ли ги, докато някой ден случайно минем покрай тях, потръпваме от неприязън и продължаваме нататък с облекчение? Преодоляни ли са, щом като ги видим всъщност радват? 

А ако миналите радости болят?

Странно е да определяш любовта си като отшумяла. Различна, може би, преобразена, преоткрита, притъпена. Претърпяла? Понесла твърде много. Недочакала? Невъзмездена? Ако е имало любов, не е ли редно още да я има?

И не се ли дължи всичко на времето... Забравата, спомените, пречупени през неговата призма, избирателната пропускливост на паметта. Не себе си виждаш, когато застанеш пред огледалото, а отражението си. Не е ли същото, когато се огледаш във времето? Колко реална може да бъде преценката за нещо, което някога си чувствал, щом си го чувствал... някога?

Колко щастлив можеш да бъдеш, ако това, което най-много си искал, постигаш, когато вече не желаеш, а ползата остава за някой друг? Колко "понякога" би преглътнал с радост, вместо с тъга, ако знаеш, че не ти принадлежат? Колко подкрепа би дал, колко от себе си - на този, който вече ти е взел всичко? Колко щастие би му пожелал, щом вече не казваш, че го обичаш?

На теб, който четеш... Отговорът е: много.
Защото... има ли минало време на "обичам"?

Ain't no time to be weak...

Кога потънахме в паралелна вселена? Кога попаднахме в огледален свят? Кога животът ни превърна във врагове....а времето – в непознати?Кога ще сложим край на безсмислената война?Ще спреш ли някога така да ми противоречиш с цялата си същност?
Не трябваше ли всичко да е просто? Светът , който познавах някога беше красив и лятно влюбен.
Звънлив като смях . Топъл като близост . Близък като обич . Бурен като скандал . Солен като сълзи.
Неловко-сладък. Пролетно- невинен .Безгрижно-летен .Есенно-красив .Уютно –зимен...
И се разливаше в мен като море.. .

Колкото по-силна се чувствам сама , толкова ‘детското’ в мене отслабва...и някакъв лепкав цинизъм прикрива липсата като маска.Какво ти ‘детско’ ?!...Аз нямам време да бъда дете , нямам право да бъда невинна , чиста , нелепа.Не мога да си позволя да бъда уязвима , спонтанна , абсурдна.И не съм вече тази , която ще се моли или ще гледа как някой затваря вратата пред нея.Не съм и няма да бъда.Тя се изгуби някъде между редовете на стиховете, между пикселите на снимките , между нотите на песните.
Един хладен цинизъм , един остър сарказъм лъхат от мен , заели мястото на всеки порив , всяка спонтанност , всяко чувство; притъпили сетивата ми до неузнаваемост.Аз нямам право да падам, да се засягам от хорските думи , да се обръщам назад...Нямам минало.Всичко е изтрито, всичко е забравено.А да плача – дори не си и помислям.
Пожелах си да бъда такава ...И станах.Никой не ме е ‘направил’.Никой не ме е принудил.Няма да се крия зад миналото и да го използвам като извинение за това , което съм.Нямам нужда от оправдание , което да ме представи като ‘жертва’. Защото не съм.Никой никога не ме е наранявал истински.
Но сигурно някога отдавна ..когато съм била ‘дете’ някой може би ме е попитал онзи малоумен въпрос /с онзи престорен лигав глас , с който говорят на малките деца/ „ Каква искаш да станеш , когато порастнеш”....И може би съм казала ‘силна’.

What about me

10-те неща,които ме правят щастлива,всъщност са много повече.И до едно са все обикновени и простички неща, които всеки един, сигурна съм, е изпитвал.

Първите пролетни лъчи на слънцето, които се промъкват сутрин през прозореца и се плъзгат по дървения под.
Мирисът на прясно изпечен хляб.
Да се събудиш посред нощ и да чуеш до себе си тихо и равнорно дишане.
Звукът от подметките по улица, на която стъпваш за първи път.
Споменът за едни кафяви усмихнати очи и топли ръце с набръчкана като пергамент кожа.
Да лежиш на плажа и да слушаш как морето е твое, само твое за цяла една безкрайна седмица.
Следите, които дъждовните капки оставят по стъклото.
Да се отпуснеш върху хладните чаршафи след секс и да запалиш цигара.
Отблясъците на фаровете върху мокрия асфалт нощем.
Да забиеш зъби в сочен и прохладен плод в летните жеги и да оставиш сока да потече по брадичката.
Обичам тайничко да наблюдавам хората,които срещам случайно.
Кара ме да се замисля дали някога ще ги видя отново, дали ще означават нещо за мен тогава,дали ще узная тайните им.
Обичам да знам,че някъде там ме чака нещо напълно ново и съвършено непознато.
Обичам нетърпението ,с което очаквам началото на Новия живот."На чисто" ,както казват.
Обичам факта,че някъде има някой ,който ще значи много за мен.И някак си, по непонятни за мен причини, това ще ми хареса.
Обичам да знам,че мога да обичам.И ще обичам .Просто не сега, не и тук, не и така.
Обичам абсурдните срещи и късните разговори.
Обичам да гледам някого и да знам,че нещо в живота ми се променя.
Обичам живота си при мисълта,че точно сега няма нужда да го подреждам.Не е нужно никого да търся и нищо да оправям.
Обичам да се оказвам права,когато дори и аз не съм си вярвала.